"Моряшкият крал" и "Глупавият Били" са прякорите на Уилям IV, един от най-невероятните британски крале и по онова време най-възрастният, получил короната, на 64-годишна възраст.

С двама по-големи братя - Джордж и Фредерик, Уилям IV никога не е очаквал да стане крал, но въпреки това малко вероятно присъединяване, управлението му се оказва продуктивно, изпълнено със събития и по-стабилно от това на неговите предшественици.

Роден е през август 1765 г. в Бъкингам Хаус, третото дете на крал Джордж III и съпругата му, кралица Шарлот. Ранният му живот протича като на всеки друг млад кралски син - той е обучаван частно в кралската резиденция, докато на тринадесетгодишна възраст решава да се присъедини към Кралския флот.

Започва кариерата си като мичман и по време на службата си участва в Американската война за независимост в Ню Йорк, както и в битката при нос Сейнт Винсент.

Това, че е толкова високопоставен член на флота, обаче си има своите недостатъци, а не повече от това, че Джордж Вашингтон одобрява плана за отвличането му. За щастие на Уилям британците получават разузнавателна информация преди заговорът да бъде осъществен и му е назначена охрана като защита.

В края на 80-те години на ХѴІІІ в., когато е в Западна Индия, той служи при Хорацио Нелсън и двамата се запознават много добре.

Тъй като Уилям е служил в Кралския флот, престижът и титлата му са му осигурявали облекчения, които не са били достъпни за неговите връстници, особено когато е бил оправдан за участието си в пиянска свада в Гибралтар!

През 1788 г. му е поверено командването на HMS Andromeda, а година по-късно е назначен за контраадмирал на HMS Valiant. Именно поради тази причина, когато наследява трона, той става известен като "краля на моряците".

Междувременно желанието му да стане херцог като братята си, въпреки резервите на баща му, го кара да заплаши, че ще се кандидатира в Камарата на общините от избирателен район Девън. Баща му, който не желае да се излага, отстъпва и Уилям става херцог на Кларънс и Сейнт Андрюс и граф на Мънстър.

До 1790 г. той напуска Кралския флот и само три години по-късно Великобритания започва война с Франция. Очаква да бъде призован да служи на страната си, но смесените му послания, след като публично се противопоставя на войната в Камарата на лордовете, а по-късно същата година се изказва в нейна подкрепа, с нищо не помагат на шансовете му да получи позиция.

Въпреки това през 1798 г. той е назначен за адмирал, а по-късно, през 1811 г., за адмирал на флота, макар че длъжностите му са по-скоро почетни, тъй като не е служил по време на Наполеоновите войни.

Междувременно, без да има активна позиция във флота, той се насочва към политическите въпроси и открито говори за противопоставянето си на премахването на робството.

Тъй като е служил в Западна Индия, много от възгледите му отразяват тези на собствениците на плантации, с които е контактувал по време на престоя си.

Неговите възгледи неизбежно го вкарват в конфликт с личностите, които активно са се борили за премахването му, а именно с активиста Уилям Уилбърфорс, когото той нарича "фанатик или лицемер".

Междувременно, след като напуска службата си в Кралския флот, той започва връзка с актрисата "госпожа Джордан", известна още като Доротея Бланд. Тя е ирландка, по-възрастна от него и се подвизава под псевдонима ѝ. Аферата им е продължителна и води до появата на десет незаконни деца, които носят името Фицкларънс.

Актрисата г-жа Jordan

След двайсет години съвместен живот в привидно домашно щастие, той решава да сложи край на връзката им през 1811 г., като ѝ осигурява финансово споразумение и попечителство над дъщерите ѝ при условие, че тя няма да се върне към професията на актриса.

Когато тя не се подчинява на тези договорености, Уилям решава да поеме попечителството и да спре плащанията за издръжка. Това решение изкарва живота на Доротея Бланд извън контрол. Докато не успява да възобнови кариерата си, тя бяга от дълговете си, за да живее и умре в бедност в Париж през 1816 г.

Междувременно Уилям знае, че трябва да си намери съпруга, особено след смъртта на племенницата му, принцеса Шарлот Уелска, която е единственото законно дете на принца-регент.

Докато бъдещият крал Джордж IV е отчужден от съпругата си Каролина Брунсуикска, е малко вероятно той да успее да осигури законен наследник. В този момент положението на Уилям сякаш се променя.

Макар че за ролята са разглеждани няколко жени, в крайна сметка изборът пада върху двадесет и пет годишната принцеса Аделаида Сакскобургготска от Майнинген. На 11 юли 1818 г. Уилям, вече петдесет и две годишен, се жени за принцеса Аделаида и сключва двадесетгодишен брак, от който се раждат две дъщери, починали в ранна детска възраст.

Кралица Аделаида

Междувременно най-големият брат на Уилям - Джордж, наследява трона от баща им, който вече се е поддал на психическо заболяване. Така Уилям остава втори по ред, само след брат си Фредерик, херцог на Йорк.

През 1827 г. Фредерик умира, оставяйки Уилям за презумптивен наследник.

Само три години по-късно здравословното състояние на крал Джордж IV се влошава и на 26 юни той умира, без да остави законни наследници, като така разчиства пътя на по-малкия си брат, който вече е на 64 години, да стане крал.

Уилям беше толкова въодушевен, че обикаляше Лондон, без да може да скрие вълнението си.

По време на коронацията си през септември 1831 г. решението му да проведе скромна церемония допринася за по-земния му имидж. Когато се установява в ролята си на крал, Уилям IV прави всичко възможно да се хареса на обществеността, както и на тези, с които работи в парламента, както отбелязва министър-председателят по това време, херцогът на Уелингтън.

По време на управлението му се случват важни промени, като най-значителна е отмяната на робството в колониите през 1833 г. - тема, срещу която той преди това е проявявал голяма съпротива в Камарата на лордовете. Освен това въвеждането на Закона за фабриките през 1833 г. служи за налагане на повече ограничения върху широко разпространеното по това време използване на детски труд.

През следващата година е въведен Законът за изменение на Закона за бедните като мярка за подпомагане на бедните чрез система, която да доведе до изграждането на работнически домове в цялата страна. Законът е приет с голямо мнозинство и по онова време се разглежда като начин за преодоляване на неуспехите на старата система.

Може би най-известният закон, приет по време на неговото управление, е Законът за реформите от 1832 г., който разширява правото на глас на средната класа, макар и все още да е обвързан с ограничения върху собствеността. Решението за въвеждане на такава реформа е взето от лорд Грей след поражението на Уелингтън и неговото правителство на торите на общите избори през 1830 г.

Първоначално тези опити за реформи са отхвърлени през 1831 г. с Първия законопроект за реформи, който е отхвърлен в Камарата на общините. В този момент Грей настоява Уилям да разпусне парламента, което той прави, като по този начин налага провеждането на нови общи избори, за да може лорд Грей да търси по-голям мандат за парламентарна реформа, за ужас на лордовете.

Лорд Грей, който вече е на власт, иска да реформира избирателната система, която не е претърпявала промени от XIII век.

Системата се характеризираше с огромни несъответствия в парламентарното представителство в цялата страна. В някои северни и индустриализирани райони нямаше дори депутати, които да представляват избирателния район, докато на юг, в Корнуол, те бяха 42.

Въвеждането на Закона за реформите предизвиква криза, която води до критики, съпротива и спорове. Разширяването на избирателното право в реални условия все още е трудно решение. Някои фракции призовават за всеобщо мъжко избирателно право без имуществени ограничения, докато други смятат, че то ще наруши статуквото.

В крайна сметка е взето решение за увеличаване на правото на глас, като същевременно се запазва изискването за собственост. По този начин интересите на поземлените собственици остават непокътнати, докато се правят първите предварителни стъпки към представителство. Законопроектът отразява променящите се времена и бележи значителен напредък към конституционна монархия.

Законът за реформите обаче не е единственият стимул за лорд Грей и неговото правителство: Уилям отива още по-далеч, като обещава да създаде нови перове в Камарата на лордовете, които да подкрепят реформите.

Участието на Уилям в политическите дела до края на управлението му се разпростира до избора на министър-председател, когато той става все по-недоволен от лорд Мелбърн и неговото правителство на вигите и вместо това решава да назначи торите, сър Робърт Пийл, за лидер на страната. Това събитие е последният път, когато монарх назначава министър-председател против волята на парламента.

Управлението на Уилям IV, въпреки че е сравнително кратко, е изключително наситено със събития. С наближаването на края на живота си той влиза в спор с херцогинята на Кент, докато се опитва да установи по-близки отношения с дъщеря ѝ, неговата племенница, принцеса Виктория Кентска.

Тъй като здравето му се влошава и краят на управлението му се вижда, скоро става ясно, че младата му племенница Виктория ще стане престолонаследник, тъй като той няма живи законни деца.

На 20 юни 1837 г., със съпругата си Аделаида до себе си, Уилям IV умира в замъка Уиндзор. Той оставя след себе си изпълнено със събития наследство, характеризиращо се с реформи, по-голяма стабилност и проект за конституционна монархия.