Негостоприемният терен, безпощадното и непредсказуемо време, размирната племенна политика, бурните отношения с местното население и въоръжените цивилни - това са само част от проблемите, довели до провала на Великобритания в Афганистан.

Това не се отнася за най-новата война в Афганистан (макар че ще ви бъде простено да си мислите така), а за унижението на Великобритания в Кабул преди почти 200 години. Това епично поражение се случва по време на първата афганистанска война и англоезичната инвазия в Афганистан през 1842 г.

Това е време, когато британските колонии, а и Източноиндийската търговска компания, са изключително предпазливи по отношение на руската експанзия на Изток. Смята се, че руското нахлуване в Афганистан ще бъде неизбежна част от това. Разбира се, такова нахлуване е осъществено повече от век по-късно със съветско-афганистанската война от 1979-1989 г.

Този период през XIX в. историците наричат "Голямата игра" - война между Изтока и Запада за това кой ще контролира региона. Въпреки че районът продължава да е обект на спорове и до днес, първата афганистанска война е не толкова поражение за британците, колкото пълно унижение: военна катастрофа с безпрецедентни размери, която може би може да се сравни само с падането нана Сингапур точно 100 години по-късно.

През януари 1842 г., по време на Първата англо-афганска война, при отстъплението си обратно към Индия, цялата британска войска, състояща се от около 16 000 войници и цивилни, е унищожена. До този момент британската армия и частните армии на Източноиндийската компания са имали репутацията по целия свят на невероятно силни и крепители на британската ефективност и ред: продължение на този успех еочаква в Афганистан.

Страхувайки се от засиления руски интерес към района, британците решават да нахлуят в Афганистан и в началото на 1839 г. навлизат безпроблемно в Кабул със сила от около 16 000 до 20 000 британски и индийски войници, известни под общото име Инд. Само три години по-късно обаче е известен само един оцелял британец, който през януари 1842 г. нахлува в Джалалабад, след като бяга от кръвопролитието, сполетялодругарите му в Гандамак.

Дост Мохамед

Първоначално британците са съюзници на местния владетел Дост Мохамед, който през предходното десетилетие успява да обедини разединените афганистански племена. След като обаче британците започват да се опасяват, че Мохамед е в съюз с руснаците, той е свален и заменен с по-полезния (за британците) владетел Шах Шуджа.

За съжаление управлението на шаха не е толкова сигурно, колкото британците биха искали, затова оставят две бригади войници и двама политически помощници - сър Уилям Макнатън и сър Александър Бърнс - в опит да запазят мира. Това обаче не е толкова просто, колкото изглежда.

Подхранващото се напрежение и недоволство от окупационните британски сили прераства в пълно въстание на местното население през ноември 1841 г. Бърнс и Макатън са убити. Британските сили, които са избрали да не останат в укрепения гарнизон в Кабул, а в кантон извън града, са обкръжени и напълно изложени на милостта на афганистанския народ.в края на декември положението става опасно, но британците успяват да договорят бягство в контролираната от тях Индия.

При пълната сила на въстанието може би е изненадващо, че при тези преговори на британците е било позволено да напуснат Кабул и да се отправят към Джалалабад, на около 90 мили оттам. Възможно е да им е било позволено да напуснат само за да могат по-късно да станат жертви на засадата при Гандамак, но дали това е така, или не, не е известно. Точните оценки за това колко души са напуснали градаразлично, но това са били между 2000 и 5000 войници, плюс цивилни, съпруги, деца и привърженици на лагера.

Около 16 000 души в крайна сметка се евакуират от Кабул на 6 януари 1842 г. Те са водени от главнокомандващия на силите по това време генерал Елфинстоун. Въпреки че несъмнено бягат, за да спасят живота си, отстъплението им не е лесно. Мнозина загиват от студ, глад, излагане на въздействието на външни фактори и изтощение по време на 90-километровия марш през опасните афганистански планини при ужасни зимни условия.Оттегляйки се, те също бяха тормозени от афганистанските сили, които стреляха по хората, докато вървяха, повечето от които не бяха в състояние да се защитят. Тези войници, които все още бяха въоръжени, се опитаха да направят задна отбрана, но без особен успех.

Това, което започва като прибързано отстъпление, бързо се превръща в смъртоносен поход през ада за бягащите, тъй като те са избивани един по един, въпреки че договорът им позволява да се оттеглят от Кабул. Тъй като афганистанските сили засилват атаките си срещу отстъпващите войници, ситуацията накрая се превръща в клане, когато колоната стига до Кхурд Кабул, тесен проход с дължина около 5 мили.Притиснати от всички страни и на практика попаднали в капан, британците са разкъсани на парчета, като за няколко дни губят над 16 000 души. До 13 януари изглежда, че всички са били убити.

В първоначалните кървави последици от битката изглеждаше, че само един човек е оцелял в клането. Името му беше помощник-хирургът Уилям Брайдън и той някак си се дотътри до безопасното място в Джалалабад на смъртно ранен кон, наблюдаван от британските войници, които търпеливо очакваха пристигането им. На въпроса какво се е случило с армията, той отговори: "Аз съм армията".

Общоприетата теория е, че Брайдън е оставен да живее, за да разкаже за случилото се в Гандамак и да разубеди другите да предизвикват афганистанците, за да не ги сполети същата съдба. Сега обаче се приема по-широко, че някои заложници са били взети, а други са успели да избягат, но тези оцелели са започнали да се появяват едва след края на битката.

Безспорен обаче е ужасът, който е сполетял отстъпващите британски войници и цивилни, и каква жестока кървава баня е трябвало да бъде тази последна битка. Това е и пълно унижение за Британската империя, която се изтегля напълно от Афганистан и чиято репутация е силно накърнена.